с дълга въдица на рамо.

Зад мене сянката си влача.

„Ех, малко стръв да имах само.“

В ръката ми сварен кочан,

филия хляб и смелост прясна.

Поне не съм в бетон заврян.

Мечтата ми е малка, ясна.

Дали на хляб за рибка златна,

а на царевица за шаран?

Не! Искам просто да отгатна,

защо в града не съм разбран.

Бе как е в твоя коловоз?

Дочух, че бързо се стеснява.

Там на работа си виртуоз.

Пара вали, деня пленява.

Ти в седем щеше да си тук,

но пак изникна нещо спешно.

Ах, сутрин мразиш оня гаден звук.

Да беше тъжно, но е смешно.

Там на чужда сватба ли, купон.

Ще давиш яд, ще се напиеш.

И на дансинга ще бъдеш слон.

Знам, малко скука да убиеш.

Но дали съм по-добре? Не знам.

Обаче вадя каракуди.

Не висна в офиса до късно сам.

То кой да ме принуди?

А как бързаше да си голям...

Сега спасява те Неделя.

„Ей! Без свобода ще се изям!“

Лежиш на грубата постеля. 

Аз ли? Малък още съм, дете.

Мечтите ми са още цветни

и съдбата още ме плете

и още помня дните летни.

Стига толкова за днес.

Пак слънцето се скри и куп комари

ядат ме сладко и с финес.

Любов раздадох си - шамари.

Искам да си като мене луд,

ала в друга си вселена.

Какво пък, в адска жега или студ

душата ми е все зелена.