Събира ни една вселена,
разделят ни безброй неща.
По твоя път не ще поема
и ти по моя никога.

Дали на пролетта е края
тази вътре в моето сърце
и люта буря ще разкаля
розовото ми поле.

Съдбата на къде ме води?
Сигурно обратно в пропастта,
но едва ли още помни,
че ме учи да летя.

Крилата още са ми здрави!
Полет нов ще издържи
душата, тя не ще остави
сбогом в твоите очи.

Така да бъде мило цвете!
До скоро, пазя те във спомена.
Някой ден ще смаям боговете
когато пак те доближа.

Този миг на нейде отлетя
и вятъра изпя ни сладка песен.
Изписа кехлибарена смола
„ще се видим пак наесен“...

"Изписа кехлибарена смола
„ще се видим пак наесен“..."
...............................................
Чудесен , носталгичен финал!
харесах... оптимизъм!:)