Седях в сива стая с четири стени.
Прозорецът в дъното крила отвори.
Вятър я покани дишам ли да провери,
Носеше гласа ѝ...О, тя ми проговори...

Не помня думите които ми прошепна.
Ума ми тая среща с нея замъгли,
но помня роклята ѝ тъй великолепна
и едни искрящи млади хубави очи.

За името недей, не питай, ти го знаеш.
Най-красивото е и го носи само тя.
Пази го лалето в своя цвят ухаещ
и с него пак ще съживи света.

Вчера щъркел я донесе като бебе
и слънцето погали я с лъчи.
Събуди и сърцето свито в тебе,
от дълъг зимен сън събуди всички ни.