За миг стените на стаята изчезнаха в изключително ярка светлина на фона на ангелски хор. Душата му полетя! Започна пътуване в едно голямо бяло нищо, все напред и все напред. Косите му се вееха и се почувства свеж и млад сякаш болестта му е изчезнала. Сила, която не бе усещал от години изпълни ръцете му. Вече не носеше тежестта на живота! Под облака, на който стоеше зърна земята, толкова малка и мирна. Помаха ѝ за сбогом, а тя в отговор изчезна в бялото нищо... След още миг светлината стана по-мека, а в краката му поникнаха пресни стръкове пролетна трева, околността се изпълни с ароматни цветя и дървета с натежали плодове, птици запяха омайни песни. Пред него от нищото се появи фасадата на огромна сграда, чиито връх се губеше някъде високо в небето. Огромна врата гордо стоеше на пътя на всички любопитни погледи, а от прозорците бликаше силна светлина като онази, която изпълни стаята. На стълбите седеше нисък младеж някак си познат, но лицето му не се виждаше от далеч.
- Той те сънува! - прошепна му нежен глас. Когато се приближи малко видя момчето малко по-добре, а то му беше до болка познато.
- Брат ми! - извика с треперещ глас и се затича към него. Момчето бавно се изправи и с насълзени очи от радост силно го прегърна.
- Ти си здрав! Господ е чул молитвите ми! - възкликна момчето, което не можеше все още да повярва на очите си.
- Не Христо. Аз издъхнах снощи в болничната стая, а това е само сън. - младежките очи се изпълниха с дълбока скръб, а по бузите му потекоха поточета от сълзи на безсилие и печал.
- Но...Аз се молех всеки ден! Исках мен да вземе, мен!
- Недей, не плачи. Всичко е наред. - посочи гърдите му.
- Винаги ще бъда с теб тук вътре! Молитвите ти са чути. Ето, аз съм добре и ти ще можеш да ме изпратиш. Няма да съм сам в такъв важен момент. Едва ли много душѝ получават този безценен дар. - Христо избърса сълзите си и кимна одобрително.
- Хайде сега, ставай да вървим. Сигурно все някой в тази сграда ще може да ни упъти, нали? - усмихна се той и погали момчето по главата...
Огромната врата изскърца силно и се отвори. Зад нея блесна мраморното фоайе и високите златисти тавани, а зелените килими лъхаха на природа. На рецепцията стоеше прекрасен ангел с пухкави бели крила. Той сияеше! Красотата извираше от него толкова силно, че всяка душа би била безсилна да остане равнодушна, а бялото му сако напомняше за чистотата на това свято място. Братята го приближиха и преди да изрекат и сричка той им посочи асансьора без да продума и дума. Вратите се затвориха бавно и асансьорът потегли плавно към горните етажи на огромната сграда...След миг се озоваха в компанията на друг ангел, който любезно ги покани в кабинета си. От този висок етаж прозорецът разкриваше невероятна гледка. Виждаха се пределите на това неземно кътче! Под тях пък гордо синееше земното кълбо - майката на всички твари. Блуждаещият му поглед се спря върху земята и осъзна красотата ѝ, която дълги години смяташе за даденост. Щеше да му липсва заедно с всички роднини и приятели. Неговоро време беше дошло може би твърде рано, но връщане назад едва ли имаше от тази ситуация. Той вече беше само душа без тяло и без дом. Душа, която чакаше следващото си начинание... След минута ангелът ги покани да седнат и той почувства, че времето му изтича. Стисна ръката на брат си, а ангелът се усмихна, сложи ръка на рамото му и каза със спокоен глас:
- Ти ще се преродиш. - светлината намаля и стаята започна да изчезва в мрака. Той заплака силно и искаше да промълви нещо, може би, че съжалява или, че го обича, но не успя...
